Ако в този град някой ти каже "ще тръгнем много рано, за да имаме време да изкачим върха", човек не може да очаква, че става дума за по-рано от 10 ч сутринта. Но и ако се уговориш за един определен час, това значи, че трябва да се подготвиш за съвсем нормалното 45-минутно закъснение (нещо като 15-минутния толеранс в университета).

Както и да е, в смръчения ден на Вси Светии, когато всички са поели с цветя и тикви към гробището (тиквите и островърхите вещерски шапки не били само по американските филми), отпрашваме с още четири мацки към вътрешността на полуострова в търсене на есенното слънце, жълтите багри, кристално синьото небе, студените води и мириса на бор. Загубваме се на няколко пъти в търсене на Вистабейя - селото, кацнало на един висок хълм, което е отправната ни точка за параклиса Сан Жоан. Оттам имаме намерение да изкачим връх Пеняголоса, най-високата точка във Валенсианската общност.

Вистабейя де Маестрасго - приказно красиво място, което за съжаление скоро ще бъде съсипано от модерните строежи

Определено не е лесно нагоре по завоите. Гледката е зашеметяваща, в резултат на което главата ми се върти наляво-надясно, че да не пропусна нещо и почва да ми се повдига като за световно. Не съм единствена - явно анти-драйфащото хапче на Кармела не помага и тя е на ръба да позеленее всеки момент. Тогава Асун отваря прозорците на колата и вътре влиза ослепителна светлина и пронизително студен въздух. Затварям очи, а момичетата почват да пеят южноамерикански песни на няколко гласа.

След половин час стигаме до параклиса, където има и гостилница и ханче, останали отпреди няколко века.
 

Каменните стълби и коридори са ледено студени, но пък водят до прилични тоалетни на втория етаж с течаща вода.

Повечето хора оставят колите си и влизат в ресторанта със семействата си да прекарат почивния ден. Валяло е и се носи мирис на омлет с гъби - местния специалитет. Ние обаче поемаме нагоре. Пътеката е лесна и приятна (в пътеводителя все пак пише, че маршрутът се препоръчва за деца на 5-6 години, заради което и сме избрали дестинацията). Спираме тук-там да прочетем описанията на растенията и да се порадваме на настъпващата есен. Къпините позакъсняват, още време им трябва, но нищо:) Ще се наслаждаваме на златото по дърветата!

Постепенно стигаме до паркинг, на който по-добре подготвените от нас, са спрели, за да започнат истинското изкачване. Леко поизморени гледаме подозрително върха и докато аз се чудя дали и до утре ще стигнем, Аурора изважда книга и сяда на сянка, заявявайки, че ще ни чака там, а Кармела (на снимката), закалена от всекидневните изкачвания на Пиринеите това лято в Андора, заявява, че това е нищо работа и за три-четвърти час сме горе. Да бе, да! Мисля си - тази година никакви изкачвания не съм правила, да видим докъде ще я докарам.

 Ей оная малка постройка горе трябва да стигнем

Нали се сещате колко е гадно да катериш без дъх нагоре и веселите слизащи да ти казват - Кураж! Само още 5 минути - и така един час? Всъщност най-тежък се оказва последният участък от пътя, където маркировката тотално се изгуби, върхът се вижда, а камъните по билото подават ужасно.

Нооо, всички знаем за какво иде реч - невероятната гледка от върха. Пеняголоса, сладката скала, каменното знаме на валенсианския народ. 1813 метра н.в. Нищо работа, но не и за нетренерани хора като мен. Мина времето на екскурзионните летувания, но все тегли пустата планина!

 




Компанията, която стигна върха



На върха има няколко компании, но веднага ми прави впечатление познат глас. На скалите се препича Сержи, директор на една неправителствена организация за селско стопанство, която работи в Магреба и Централна Америка. Не мога да повярвам, че се натъквам на познати, където и да отида тук. А уж познавам малко хора!

Следва пълна безметежност... изяждане на сандвичите... смях и разговори... вятър в ушите... слънце по кожата... приплъзващият със следобеда студ... слизането.

 

Допълнително катерене по скалите, защото върхът ни беше малко







Мракът по есенните листа

Пристигаме по здрач в параклиса на Сан Жоан. Няма туристи, само няколкото паркирани коли издават, че сме в 21 век. На входа на тъмния вход на църквата греят в кърваво червено множество свещи на вярващите и хвърлят огнени отблясъци по старите каменни зидове. Парче шоколод, вечерен студ, нахлуващ през отворения прозорец на колата, завоите на Вистабейя, Млечният път, магистралата, приятната умора в мускулите ми, празната къща, пропуснато обаждане от него, чуство на силен глад и предложение за филм, полуготова пица и вино, горещ душ, топла кола, тиха музика, приятен глас и разказ за полу-работен ден, споделяне за планината, кухня с валенсианска керамика, мирис на горяща шунка и фурми във фурната, смях, филм, амарето, филм, друго изкачване, различна планина, различен връх...

Благодаря за разходката. Имам само 2 забележки. Смръчения- смраченият, изостанали- останали...някак си не върви да кажеш, че постройките са изостанали... А да- централна Америка, не Центроамерика.
Поста ти е много свеж, а снимките са страхотни.

"Мина времето на екскурзионните летувания, но все тегли пустата планина!"-Много ми хареса това! Все едно аз съм го писала. А може би всеки веднуж обикнал планината се чувства така...Благодаря за хубавата разходка и ти пожелавам още такива

Благодаря за пътешествието!

SAMOTNIQT_VOIN, наносех корекциите, благодаря много. Доста ми се спеше докато писах. Гадничко е да ти се лепват неправилни фрази от друг език. Само "смръчен" го оставям, защото денят не беше мрачен , а направо смръчваше вежди от лошото си вси-светийско настроение:)

Снимките ти са страшно цветни, красиви и с много настроение. Малко ти завидях, че имаш къде да правиш подобни разходки...Тук където живея аз има само едни хълмчета, дето вземаш на един дъх, а и се оказваш само в другия квартал. Нищо по-сериозно...:(

е, то и аз трябваше да се попреместя 150 км:) иначе около мен е едно поле та край няма - поле, изгорели от слънцето палми и марихуана. но понякога е хубаво просто да пообиколиш кварталите, докато ти си случи някоя планина:))

Интересна гледка и интересно описание. Добре си поспортувала... :)

А аз винаги съм бил любопитен към природата извън нашето Бг и впечатленията от нея. Но някак тук си ми харесва повече :)

Поздрави!

и на мен като цяло България ми харесва повече, то е ясно. Въпреки това, най-красивото място (в смисъл природа), което съм виждала е в чужбина.

Не си обикаляла достатъчно из родината, та затова :-P

Аз на какви гледки се нагледах из Родопите... Очите ми останаха там. Ами пък върховете на Пирин? (любимата ми планина) Напоследък много ми харесват и хълмистите нивя край Русе и Разград. Пък ако се качиш на връх Милеви скали по това време и погледнеш надолу... Красота! Даже смятам тая събота да отида, защото гледката си заслужава! :)))

е, винаги може още да се обикаля и ще го направя, но не е като да не съм пообиколила. Поздрави

Е, пошегувах се де. Реално нямам идея колко си обикаляла, но както казваш - винаги може и още :)

Поздрави! :)